Прегърни любовта


***
Прегърни любовта,
все едно се е случила,
все едно е билá,
тежка, цяла, прочувствена.

Все едно вече всичко
е изпито докрай
и с пияна глава
обожаваш света.

Разходи се във дните,
в които си цял,
и от мъничко болка
изтръпваш до бяло,
и от бърза целувка
летиш над града.

Прегърни любовта,
все едно е заспала,
все едно е пропуснала
точния влак.
И сега там на гарата,
в белия сняг,
някой някого винаги
с нежност ще чака.

Мария Канева, 2018

Одраскаха

***

Одраскаха душата ми
красивите неща.
Те с мене поиграха си.
И да, щастлива бях.

Одраскаха душата ми
копнежите по здрач.
И тежко инфектирана,
и безразлична, бях.

Като ранено коте
в дъжда
под някой храст
днес благославям лятото
и любовта прекрасна.

И всеки поглед, хвърлен,
изпълнен със живот.
И крехката ни твърдост,
И „не“-то
от любов.

И нежните очи,
Загледани далече
в мечтите на душата,
в оная светлина
която все затискаме
направо със ръце…

Изгаряйки безстрашно,
невежи, съвършени.

Мария Канева, 4 февруари 2018

Такава мекота и нежност


***

Такава мекота и нежност
на въздуха,
като в гласа
на някой, който
е бил лош,
на някой, който си обичал,
но си отблъснал
от любов.

И ето-този ноемврийски
и мрачен ден
ме разтопи,
когато не очаквах нежност,
нито цветя, нито звезди.

През облаците тъмни, слепи
как просто ме пое в ръце,
със въздуха си мек превзе ме,
отнесе ме докрай в нощта.

И как не искам да умирам,
и колко жива съм била!
И как вълшебни са дърветата
с разделящите се листа!

Мария Канева, ноември 2017

Горя, и дълго лятото остана

***
Горя, и дълго
лятото остана,
забави се,
забрави се така…

Отпускаше се
в жабешкото крякане,
задавяше се в мъки от любов…
Услаждаше му се до сълзи
музиката
и всеки топъл поглед,
впит в нощта…

Горя, и дълго
лятото остана,
забави се,
забрави се така.

Маия Канева, юни, 2019

Памуковите облаци над нас…

Във миризмите да се сгуша

***

Във миризмите да се сгуша,
в Присъствието
на Река,
в прегръдката на всички звуци,
в грижовната им
честота.

Като изгубено животно,
надушило
пътечката си,
зарадвано отдън душа,
препускащо с ръце, с крака…

Да стигне,
за да запрегръща,
да падне,
за да се стопи,
като набъбнала смокиня,
като избухнали сълзи.

Къде си, Господи на клетите,
изгубилите
се животни,
порязани с жесток копнеж,
със сънища от кадифе…

Ела да ги допреш със лапа,
ела да влееш топлина,
да завъртиш ключа в ключалката,
да ги събудиш през нощта!

Мария Канева, май 2019

Не е важно какво е станало

***

Не е важно
какво е станало.
Важно е
как валя…
Колко пътеки
във кръг,
във тъмното,
в колко усойна
гора.

Важно е как капка по капка
душата стана
на пещера
със ехо,
и свои лилави
камъни,
скрити
от дъжда.

Важно е колко от часовете
с въздишки се вдигаха
над града.
Колко отскочили, пълни с хелий
минути
ме хващаха
за врата.

Тук на земята…
Какво да стане.
Станалото-сефте!
Колко клавиша настъпи душата,
на кои струни
пусна перце.

Замръзна ли в шепите
на целувката,
беше ли обичта
един истински летен припек,
само че без сърце.

Тук сме, да си помечтаем
за всичко,
което няма как да е.
Пеперудата прави крилата си цял живот,
за да полети
за ден.

Мария Канева, 07 май 2019

photo: by Diego Valero

Чувство

Чувство

Толкова е мило,
че от сладост
чак сърцето
да те заболи.

Да ти липсва,
но пак
да се радваш,
както в истинските
детски
дни.

Във съня ти
да ти се усмихва,
да блещука кротко
като лъч
и едва когато се събудиш
да се пъхне бързо в куп неща.

Да е сякаш вечно,
без да бъде.

То е огън,
но гори без теб,

то те храни,
но не му признаваш…

вечно скрито,
вечно без да е.

Толкова е мило,
че от сладост
чак сърцето
да те заболи.

Ще умреш като трева,
като изгубен ключ,

само то ще си остане в тебе.

Мария Канева, април 2019

снимка: взета от Александра Иванова

Някой хвърли по стъклото

***
Някой хвърли по стъклото
камъче,
някой на сърцето ми
почука.

Сбутана, във тъмното затрупана,
радостта издраска
и избухна.

И сега играят по тревата
и търкалят спомени годините.

Вчера, утре и
„Какво ще стане с нас…“ –
думи изветрели,
без душа.

Мария Канева, април 2019

Ръце, които като мрежи

Diego Valero

***

Ръце, които като мрежи
са ни оплитали
до смърт,

Ръце, които са ни спрели.
Ръце, които ни държат.

Но като чай се изпарява
в безкрая всичката любов.

И непознати подминават
лицето, мокро от любов.

03.03.2019
Мария Канева

Земята беше много топла


картина: Мила Василева

***
Земята беше много топла
и цялата любов попи.
Потънаха
пред очите ни
златните
меки
дни.

Изпадна през рамо,
изплъзна се
верността.

Пътеките наводнени
станаха
на река.

Животът ми се сбогува
с най-ценните си
перца.

Опитвам вкуса на утре
облечена
и сама.

март 2019
Мария Канева

Пресрещат се лъчи и студ


снимка: David Mor

***

Пресрещат се лъчи
и студ.
Обиди, сгънати в писмо.
Разпределените години,
разпръснати на пух и прах.

Пресрещат се целувки чужди
с ръце,
отворили врата.
Във този свят танцуват
всички,
но сякаш без да разберат.

И в миг,
понякога се случва-
замръзваме
от поглед мек,
дошъл едва да ни докосне…

и всичко е възможно пак.

03.03.2019
Мария Канева

Translation for friends, better than google, needs more editing
***
Beams of light
meet the cold.
Insults, folded in
a form.

Allocated years,
All,
Scattered on
A dust and fuzz.

Kisses of stranger meet
Hands that open
Hidden doors.

People’re dancing in the world,
Though they often
Just don’t know.

And there comes a second,
It might happen-
We might freeze
From a gentle look, there
Just to touch the soul – “hello”

All our life
Becomes again
Fine and beautifully
Possible.

Пеещата поетеса

Мария Канева – пеещата поетеса