Прегърни любовта


***
Прегърни любовта,
все едно се е случила,
все едно е билá,
тежка, цяла, прочувствена.

Все едно вече всичко
е изпито докрай
и с пияна глава
обожаваш света.

Разходи се във дните,
в които си цял,
и от мъничко болка
изтръпваш до бяло,
и от бърза целувка
летиш над града.

Прегърни любовта,
все едно е заспала,
все едно е пропуснала
точния влак.
И сега там на гарата,
в белия сняг,
някой някого винаги
с нежност ще чака.

Мария Канева, 2018

Одраскаха

***

Одраскаха душата ми
красивите неща.
Те с мене поиграха си.
И да, щастлива бях.

Одраскаха душата ми
копнежите по здрач.
И тежко инфектирана,
и безразлична, бях.

Като ранено коте
в дъжда
под някой храст
днес благославям лятото
и любовта прекрасна.

И всеки поглед, хвърлен,
изпълнен със живот.
И крехката ни твърдост,
И „не“-то
от любов.

И нежните очи,
Загледани далече
в мечтите на душата,
в оная светлина
която все затискаме
направо със ръце…

Изгаряйки безстрашно,
невежи, съвършени.

Мария Канева, 4 февруари 2018

Такава мекота и нежност


***

Такава мекота и нежност
на въздуха,
като в гласа
на някой, който
е бил лош,
на някой, който си обичал,
но си отблъснал
от любов.

И ето-този ноемврийски
и мрачен ден
ме разтопи,
когато не очаквах нежност,
нито цветя, нито звезди.

През облаците тъмни, слепи
как просто ме пое в ръце,
със въздуха си мек превзе ме,
отнесе ме докрай в нощта.

И как не искам да умирам,
и колко жива съм била!
И как вълшебни са дърветата
с разделящите се листа!

Мария Канева, ноември 2017

Умееш ли да се отпускаш във ръцете


***
Умееш ли да се отпускаш
във ръцете
на реалността?
Със грапавия си език
незнайни чувства
те близват
по крака.
Умееш ли да се отпускаш?

Умееш ли да се оставяш
в ръцете на живота?
На погледа му лош,
внезапно стоплен,
да кажеш: “Да“ ?
Умееш ли да готвиш?

Умееш ли скръбта?
Умееш ли да чакаш?
Умееш ли напразното мечтаене?

Умееш ли да се отпускаш
във ръцете
на реалността.

Мария Канева, 22 януари 2019

Натрупаните ти богатства

***
Натрупаните ти богатства,
преглътнати,
напълно скрити,
натъпканите под леглата,
обичаните
със години.

Те винаги стоят отхвърлени,
спасени някак
по брега,
когато носят се водите ти
студени
бясно
през глава.

И няма как да си ги върнеш.
Забавяш, и се разширяваш,
докосваш на морето вечно
солените води с уста.

Мария Канева, 19 януари 2019

Показва се… една усмивка-

***
Показва се…
една усмивка-
ръка,
замръзнала за миг.

Върхът на айсберга
е всичко.
Водите пак ще изравниш.

Размърдва се далече,
с ехо,
дълбоко в теб,
което спи.

И малко камъче да тръгне,
напълно ще те разруши.

Мария Канева, 19 януари 2019

Няма да се свърши лещата разсипана

***
Няма да се свърши лещата разсипана.
Няма Бабата да се разсее.
Винаги ръцете
ще са вързани,
Печката за мен ще тлее.

Винаги полекичка, небрежно
Ще показвам вместо пръстче-кокалче
И сърцето ще подскача бясно.
Тъмната гора със зверове
ще е най-лиричното
богатство.

Но понякога си казвам: Стига!
Спри се, Събуди се, Изкрещи!
Скъсай с
тоя груб живот и ласките му.

Просто го надвий.

Мария Канева, 9 януари 2019

The chores will never be over.
The old witch won’t detract.
My hands will always be tied up.
The stove will smoulder, ready for me.

And always so slowly, like a trickster
I will show instead of a finger- little knuckle
And the heart will bounce wildly and fast.
The Dark Forest with all its beasts
will be my only longed home.

But sometimes I say to myself
Enough!Just wake up!, And scream
Break with this rude life and its touch.
And go ahead against it.

Мария Канева, 8 януари 2019

Разсипах старите играчки

***
Разсипах старите играчки,
наметнах детското палто
и се затичах по снега,
и ме обгърна топлота.

Отръсках се като дърво,
разперих всичките си
пръсти.
Със хиляди игли зелени
настръхнах…

и избягах вкъщи.

За малко само го видях!
Родѐн за мен,
Елен в гората…

Живея,
за да прочета
на пътищата му
писмата.

18 Декември, 2018

Всяко нещо иска въздух, време

***
Всяко нещо иска въздух,
време.
Може да разцъфне изведнъж,
Но сънят подземен трае зими.
Коренът яде, за да расте.

Коренът пътува, без да иска.
Разговаря с долната земя.
Хваща с трепет всяко живо нещо
и го пази, както баба-свещ.

Няма име стръмният копнеж.
Тегли ни надолу, без да гледа.
Сляпа, пълна с чувство,
Любовта
търси да усети само пулса.

Няма тук абстрактна красота.
Тук вибрациите се пресрещат
Няма думи, няма светлина
Просто ритъм,
за живот надежда.

Всяко нещо иска въздух,
време.
Може да разцъфне изведнъж,
но сънят подземен трае зими,
дълги зими, пълни със копнеж.

Мария Канева, декември 2018

picture:taken from Eleni Eforakopoulou

От утре почвам да си водя Гневник.

Diego Valero

От утре почвам да си водя Гневник.

Ще ми дадеш усмивка

Кратка песничка

Ще ми дадеш усмивка,
морето-за разкош.
Две-три по-бързи крачки
и дума-за разкош.

Ще ти подам филийка
на огън-за разкош.
И дълго ще стоя
във коридора тъмен,
безмълвно
за разкош.

И някъде в съня си
Ще станем много близки
като деца в гора.
И с първата мъгла
ще се стопим безкрайно,
със изгрев-за разкош.

Мария Канева, ноември 2018

Живееш в ленивия огън

***
Живееш в ленивия огън
който не ми говори,

В потока на нощта,
който равномерно

носи тела

по вълните на пианото ми

под звездите.

Мария Канева, ноември 2018

В дървото разтопено,


***
В дървото разтопено,
разпалено до кръв,
изгубено до смърт
-небрежно се видях-
в дървото разтопено.

В небето разярено,
разкъсано до кръв,
нарязано на кръст
-смутено се видях-
в небето разярено.

Навивам се на топка,
по-свита от змия,
по-ниска от тревата,
по-тиха от вода.

Мария Канева, 26 ноември 2018