Прегърни любовта


***
Прегърни любовта,
все едно се е случила,
все едно е билá,
тежка, цяла, прочувствена.

Все едно вече всичко
е изпито докрай
и с пияна глава
обожаваш света.

Разходи се във дните,
в които си цял,
и от мъничко болка
изтръпваш до бяло,
и от бърза целувка
летиш над града.

Прегърни любовта,
все едно е заспала,
все едно е пропуснала
точния влак.
И сега там на гарата,
в белия сняг,
някой някого винаги
с нежност ще чака.

Мария Канева, 2018

Одраскаха

***

Одраскаха душата ми
красивите неща.
Те с мене поиграха си.
И да, щастлива бях.

Одраскаха душата ми
копнежите по здрач.
И тежко инфектирана,
и безразлична, бях.

Като ранено коте
в дъжда
под някой храст
днес благославям лятото
и любовта прекрасна.

И всеки поглед, хвърлен,
изпълнен със живот.
И крехката ни твърдост,
И „не“-то
от любов.

И нежните очи,
Загледани далече
в мечтите на душата,
в оная светлина
която все затискаме
направо със ръце…

Изгаряйки безстрашно,
невежи, съвършени.

Мария Канева, 4 февруари 2018

Такава мекота и нежност


***

Такава мекота и нежност
на въздуха,
като в гласа
на някой, който
е бил лош,
на някой, който си обичал,
но си отблъснал
от любов.

И ето-този ноемврийски
и мрачен ден
ме разтопи,
когато не очаквах нежност,
нито цветя, нито звезди.

През облаците тъмни, слепи
как просто ме пое в ръце,
със въздуха си мек превзе ме,
отнесе ме докрай в нощта.

И как не искам да умирам,
и колко жива съм била!
И как вълшебни са дърветата
с разделящите се листа!

Мария Канева, ноември 2017

Със нежност, мекота

***
Със нежност,
мекота,
и на усмивката
със скритите цветя,

с едва родения
в гласа въпрос,
за който думите
ги няма,

и цялата душа
като парфюм
разляна…

Такава твоя снимка
си направих.

Мария Канева
22.06.2018

Пристига лятото и всичко се стаява,

***
Пристига лятото
и всичко се стаява,
притиска се към мен
в нощта.

Отново съм момиче малко,
очакващо
вълшебния любим
със поглед на елен.

И всичко, за което
си живял,
и всичко, точно както
си представяш-
сега пътува
с всеки миг
към теб.

С парфюма на река
в нощта,
с оркестрите, затънали
в трева,
със пръснати светулки-
въздишки от душа…
Сърцето ми забавя, и забавя…
едва се справя.

Мария Канева, май 2018

Във тъмното, във сенките прикрити


Във тъмното,
във сенките прикрити,

където само ароматът
на розите
расте,

и никой жив човек не стъпва от години,

където се промъкваш
с разляното кафе,

със детските мечти,
в съня отвити,

там спрях и те видях,

и всичко се реши.

Оставам във ръцете на щурците,
във човката на славея,
на жабите в гърлата,
в прегръдките
на мокрите цветя.

Мария Канева, май 2018

Избърсвам със ръка следите

Избърсвам със ръка следите
от старите мечти,
от теб,

от старите разтърсващи
и смешни
страхове,

от детските копнежи по морето,
от детските копнежи
по реката,
от детските копнежи
по щастлив живот.

И влизам във вратата на живота си
като пиян вандал,
а после се заключвам
с чувство на вина.

Като изстрадал
собственик
държа

раздадените карти

-една дузина сметки за разплащане,
и истинска любовна картичка.

Мария Канева, май 2018, Картина: Мила Василева, “Purple rain”

Денят напича

Денят напeче,
всичко свърши вече,

и нажежено сиво
е небето,

и щъркелът-
като градушка бял.

И хлад,
и щастие
минават пред душата,

разпъната
като чаршаф
от край до край.

Мария Канева, май 2018

Bottle of tears

По тениска, по скъсани сандали

***
По тениска,
по скъсани сандали,
по спомени
на баба ми,
по белезите
от игра.

По линиите на ръката ми
и през съня ти,
и през съня ми,
и направо
през калта.

По линиите
на желанията спрени,
обраснали с трева,
където ще се скитат други
във цветята
по тениска
и с пусната коса.

Мария Канева, април 2018

Такова нежно резедаво

***
Такова нежно резедаво,
душата да те заболи.
Заспиват тежките предмети.
Отминалите плътни дни.

Една несигурна усмивка
се плъзва като морски бриз
и става розова целувка
със скорост две секунди в миг.

Излишни са ми всички дрехи.
Във огъня-багаж и памет.
Такова нежно резедаво…
Живот да почне. И да стане.

Мария Канева, април, 2018

Болестта ми е голяма

Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.

Искам да разкъсам ципата,
дето плътно
ни обвива
и ни спира да обичаме,
да летим,
да можем всичко.

Като вързани с въжета,
като сплескани в картина,
между страници на книга,
в ъгъла на скъсан ден.

Сякаш слепи,
сякаш глухи,
с обезсилени ръце,
на прегръдки пестеливи,
със убодено сърце.

Болестта ми е голяма.
Необятна
и без край.
Пълна с въздух
и със жажда,
запечатани
в писмо.

Болестта ми е голяма.
Необятна
като Космос.
Във просъница се боря.
Със сълзи,
с псувни,
с живота си.

Мария Канева, април 2018

Като гръб на кит


***

Като гръб на кит
над водата,

като постоянно
натиснат
черен клавиш,

като забравена
нощна лампа,

тази любов звучи нереално,
а вярно,

тази любов
е любов
за душата.

Април, 2018
Мария Канева